ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙСКА ОВЧАРКА
- Произход
- Русия
- Синоними
- немска овчарка от източноевропейски тип, восточноевропейская овчарка, ВЕО, немецкая овчарка восточноевропейского типа, East European Shepherd Dog, Osteuropaischer Schaferhund,Berger de Europe orientale
- Размери и тегло
- ръст 65–70 см 61–66 см
В различните части на света под влияние на местните условия и специфичните изисквания към работата на немските овчарки са се оформили отродия на породата, различаващи се в една или друга степен от класическия тип животни. В зоотехниката те се наричат вътрепородни типове и са характерни за всички породи животни с широк ареал. У нас най-известен е източноевропейският тип на немската овчарка, често неправилно наричан източноевропейска овчарка. Този вътрепороден тип се е формирал в бившия Съветски съюз за период от около 15 години.
В Русия немските овчарки се появили за първи път през 1904 г. и били използвани като санитарни кучета в Руско-японската война. През 1907 г. те намерили приложение и като следови кучета, а през 1914 г. около 150 немски овчарки взели участие в Първата световна война. Плановото развъждане на този тип започнало през 1924 г., когато в бившия СССР били организирани ведомствени школи и развъдници за служебни кучета, и през 1939 г. на Всесъюзната селскостопанска изложба била показана първата съветска линия немски овчарки, линията на шампиона на породата Абрек. Това куче, макар и, в общи линии, да носи типа на оригиналната немска овчарка, притежава ред характеристики, които го правят предпочитано от съветските специалисти. То е доста високо – 68 см при холката, с изправени ъгли на предните и задните крайници и според ръководителите на съветската военна кинология неговият тип е по-подходящ за условията на Съветския съюз.
Години наред в литературата за служебни кучета, издавана в СССР, този тип бе наричан източноевропейска овчарка и едва в началото на 80-те години започва да се налага мнението, че става въпрос за вътрепороден тип, а не за порода. Зубко (1981 г.) и Реан (1985 г.) смятат, че морфологичните различия, съществуващи между немската овчарка от източноевропейски тип и класическия тип на породата, селекциониран в Западна Европа, не дават основание да се отделя източноевропейският тип в отделна порода. Това е напълно обяснимо, като се има предвид, че произходът на западноевропейския и източноевропейския тип е еднакъв, а конституционните и морфологичните особености на източноевропейския тип могат да бъдат наблюдавани в отделни линии на работната част от популацията в различни страни, включително в Германия. Още в самото начало на селекционната работа с немската овчарка в СССР предпочитание се давало на кучета с височина при холката над 66-67 см. И такива именно животни били внасяни от Германия. Така например победителят на първата изложба, състояла се в Москва през 1925 г., и на изложбата в Ленинград през 1926 г. Бодо фон Тойфелсфинкел имал височина при холката 70 см и се различавал съществено от типа немски овчарки, популярен в Западна Европа. Победителят на Германия за 1925 г. Клодо фон Боксберг бил висок при холката 61 см. Част от производителите, широко използвани в селекционната практика и оставили многобройно поколение през следващите години, се оказали носители на сериозни генетично обусловени аномалии – Еди фон Блумендуфт (68-69 см при холката) имал изправени ъгли на скакателните стави, а Герт фон Ниниве предавал на потомците си меки уши и крипторхизъм. Работата по налагането на по-високи кучета често била съпровождана с корелираща селекция на животни с по-груб тип конституция, недобро заъгляване на предните и задните крайници, скъсяване и неправилно поставяне на крупата, което довело до влошаване в значителна степен на движенията, а тяхната икономичност от гледна точка на биомеханиката е едно от най-важните условия за пълноценното използване на служебното куче.
През 80-те години в СССР се взимат сериозни мерки за коригиране на селекционната работа с немската овчарка от източноевропейски тип. Практиката недвусмислено показва, че тези кучета не могат да бъдат използвани като универсални. Еволюцията на мнението за тяхната непригодност за всестранна подготовка започна от В. Зубко (1981 г.), който изразява становище, че кучетата за следова, стражева и други специални служби трябва да са със среден и под средния стандартен ръст. А Н. Зорин (1988 г.) от клуба за служебни кучета в Ростов на Дон счита, че в единоборството с човек главното оръжие на служебното куче са не високият ръст и голямата маса, а стремителната атака и високата степен на злобност. Освен това според У. Райзър (1964 г.) особено едрите кучета са предразположени към поява на дисплазия на тазобедрената става, а по данни на Р. Олсън (1971 г.) 65,4 % от предложените за военна служба немски овчарки в САЩ са отпаднали поради наличие на дисплазия на тазобедрената става II-IV степен и може да се предполага, че един от протектиращите фактори е по-голямото им тегло, тъй като в армията често се използват по-груби, с по-голяма физическа сила немски овчарки.